ЛАТИНОСЕРИАЛ С КОРАБ „БОТЕВ
10.07.1982 г., порт Ило – кея
С Николай, третият помощник капитан, решаваме да видим нещичко от Перу, надничайки през миниатюрното прозорче Ило. Накъдето и да тръгне човек, няма как да не попадне на пазара. Бреговата ивица край Пасифика, бивше морско дъно, сега е пустиня, а на пазара изобилстват характерните за тропика цитруси, кокосови орехи, грамадни тикви, моркови… Площта на Перу не е голяма, но явно и прилича да я наричат страна със 100 климата.
Естествената настилка, върху която стъпваме, е смес от камък, пясък и… рибено брашно. Шмиргел, върху който няма как да растат портокали. Затова пък се играе футбол. Игрища с различни размери, превъзбудени от махленска гълчава. И какво от това, че на световното в Испания съвсем наскоро националите на Перу се провалиха още в квалификационната група, разнебитени от Полша с 5:1?
Нагазваме в пясъците извън града и първата ни работа е да изровим обрасла с корали черупка на огромен охлюв. Прекрасен сувенир, стига да прогоним ползващия квартирата скорпион, който доброволно се оттегля панически. Ето и огромен камък с изчегъртана върху него латиница: ERNESTO – HULIA. При нас името на Мария се пише преди Петър, което едва ли значи, че сме по-напред от индианската галантност. Минаваме под електрически стълбове с форма на християнски кръст, разпнати из пустинята. Красиво.
Но по сипея нагоре попадаме на квартал от бидонвили. Не се и опитвам да опиша с думи нито стъписващата гледка, нито смесицата от неблаговония. Бих помислил, че това не са обиталища на хора, съдейки по произволно разпръснатата перушина от пернати, но в същия миг настъпвам остатъци от бивша кукла. Нататък се натъкваме на кочини. Значи все пак битовите условия на прасетата са по-зле от бидонвилите. Това тук е карикатура на нищета, около която пустинята изглежда като фон от оазиси.
Далече долу в ниското дими флотационна фабрика, а миньорският квартал е направо лукс в сравнение с рибарското поселище. По пътя към Лима фучат американски и японски автомобили. Странно ми е. Чувал съм за европейски обичаи, в Португалия например, рано сутрин свещеник да изпраща рибарите в Атлантика, а вечер да ги чакат жените и децата им, преди търговците да приберат дневния улов. Навсякъде по света риболовът е печеливш занаят, може да не станеш богаташ, но има за хляб на семейство под приличен покрив. Край брега на Перу Пасификът гъмжи от риба, само с две ръце трудно може да се изтегли в лодката пълната мрежа, а такава сиромашия? Все пак не е работа на обикновен моряк, случайно попаднал на този бряг, да прави социални обобщения. Просто гледам, вярвам на очите си и се прибирам на кораба, моето късче родина, което не напускам, където и да съм по света.
На връщане караме по течението на бидонвилската река. Изведнъж се загубваме в прахоляка, вдигнат от минаващо такси. Изненада. По-изненадващо е, че след разсейването на пушилката попадаме в полезрението на група деца, в чиито очи няма любопитство. В Куба връстниците им веднага биха започнали да скандират „Чикле!“ / дъвка /. И тези тук съвсем не изглеждат недохранени, но не просят. Просто няма от кого да просят и няма кой да ги научи на това, уместно забелязва Николай.
Близо до бидонвилите навлизаме в квартала на мъртвите. Безредно-разнопосочни гробове. На места скромна бетонна плочка е единственият знак, безкръстен и равен съм земята. А кръстовете са в миниатюр – не по-високи от 20-25 сантиметра. Доста знаци за детска смърт. Без никаква растителност, само сух пясък и камък. Остров, заобиколен от пътищата на живите.
В града минаваме край миньорския квартал, колкото за освежаване на сетивата. Тук жилищата са с гаражи, има и скромна спортна площадка. Крайпътни ресторанти. Тенис клуб с добър корт, прилично озеленен околовръст. Интересна казарма, събрала група дървени къщи. Но униформени тук са жените. Неизменно с дете за ръка и вързоп на гърба. Поради естеството на облеклото, бременност трудно може да проличи.
Прибираме се на кораба дори след старши помощника, на когото днес домакините като жест на вежливост организираха пътуване с кола до Арика, граничният град на Чили – 140 километра до там. На въпроса ни за сравнението с перуанския Ило отвърна с вдигане на рамене:
-Същата скръб.
А нас, двамата пустинници, средностатистическият български моряк, който е специалист по световни валути, ни изкара глупаци. Споделихме, че из пясъците сме намерили едно соли, монета с никаква стойност в сравнение с долара. Плювнахме върху него и го хвърлихме зад гръб като намерена подкова. За късмет. Веднага ни светнаха, че тази монета трудно се намира даже в Перу, а в България е нумизматична рядкост. Е, заради половин соли няма да си посипя главата с пепел.
Обаче появил се изневиделица проблем може да ме изкара от релси. Сутринта влизам в 24-часово дежурство, което съвпада с финалния мач на световното първенство по футбол в Испания. А перуанците са предупредили, че искат постоянно да се въртят 5 товарни крана в рамките на 13-часовото работно време. Да пропусна най-важния мач на годината, за да броя колко торби рибено брашно влизат в хамбарите? Не, не го заслужавам.
Това са записки в дневници, водени 3 414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 рейса най-дългият е 291 дни, а най-краткият - 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи. Освен хроника за моряшкото битие на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти, очеркови скици, радиограми, зарисовки / 15 /
