Опитни алпинисти не се шегуват, че при катеренето на страховити отвеси в планините придобиват умението да „стъпват“ във въздуха. След десетки хиляди мили, при бурно море човек привиква да пази равновесие като се „държи“ за струята от душа в моряшката баня.

По мое време Български морски флот беше флотилия от 112 кораба. Сега са три пъти по-малко, но световният търговски флот с близо 69 000 кораба продължава да превозва 90 % от товарите, произвеждани по всички континенти. Бяхме „екипаж“ от 1,2 милиона моряци.

Станах един от тях, но не съм типичният моряк. Беше ми тясно и душно в редакцията на окръжен вестник, а така неустоимо ме мамеше широкият свят. Тогава – 70-те години на миналия век, излаз навън имаха само висшият политически елит, висококласни спортисти, моряци и шофьори с достъп до половин Европа и Близкия изток. Трудно, много трудно стъпих на палуба. Журналисти, предимно от София и Варна, имаха привилегията да плават като първи помощник капитани / помполити /, т.е. политически офицери. За мен тази възможност не съществуваше, просто не членувах в единствената до 1989 г. партия. Кратки приключения с рибарски корабчета от база Несебър укротяваха нетърпението ми, макар че Черно море ми бе тясно почти като редакционната стаичка. След няколкогодишни опити и застъпничеството на колеги от вестник „Маяк“, най-после успях да преодолея земното притегляне и да се озова в океана. Моят Космос. Първо попаднах в Западна Европа. Държах да видя и Далечния изток, но се озовах на границата между Перу и Чили – Далечния запад. Все пак успях да взема“ поправителен изпит“ и да доплавам до загадъчния остров Тайван. Мислех, че съм приключил с корабите, обаче се оказах алергичен към журналистиката на новото време. Побегнах обратно в морето, този път до пенсия, че и след нея. Ще повярвате ли, че 72-я си рожден ден през ноември 2016 г. посрещнах в машинното отделение на последния си кораб „Емона“.

Дипломата ми на среден техник помогна да не дерайлирам социално. От техникума по механотехника в Бургас излязох с шофьорска правоспособност категория „С“, плюс сертификат за корабен моторист първа степен. Преди да въведа порядък в каютата на поредния кораб, първата ми работа бе да опна антена за селективната „Селена“. Късите вълни на „Свободна Европа“ хващах в Шанхай, а „Хоризонт“, въпреки смущенията, чувах в Куба. Винаги бях здраво зареден с водка „Гутенберг“. Такова питие няма, възразяваха познавачи. Има, има, посвещавах ги, всяка страница има ефекта на глътка добро уиски.

Нанякъде по света съм отплавал 22 пъти само под български флаг и винаги със самочувствието, че съм попаднал на добър кораб с добър капитан и добър екипаж. Реалността никога не е била толкова позитивна и все пак ми провървя. Нито гневът на морето, нито сложните междуличностни отношения са ме поставяли в гранична ситуация. Странно, когато сега по телевизията видя прибоя на океана ме побиват тръпки и изпитвам боязън.

На 17.12.2016 г. за последен път слязох по трапа на кораб и стъпих на брега. Окончателно. Много ми липсва махалото отплаване – завръщане. Чета дневниците си, водени от първата до последната миля и миниатюрите, писани в безтегловността на каютната самота. В личния си блог като бутилки в океана Интернет ще пускам записки за преживяното и премисленото в морето.

Нямам представа на кого би било интересно автентичното море. То няма нищо общо с романтичните видения на поетите, нито с босоногата отпускарска свобода на плажната ивица. На професионалните моряци корабите, произведени през 60-те и 70-те години на миналия век вероятно изглеждат ретро почти като параходите. Нека да видят разликата от моето време.

Днес хвърлям първата бутилка. Имам в запас стотици. Жегва ме неизпитвано досега чувство: А ще ми стигне ли времето да метна зад борд и последната?

                                            БЛОГ ВИЗИТКА

Имам три моряшки имена. За първото – Тюлен, получих кръщелно свидетелство от Нептун при излаз от Гибралтар в Атлантика. С второто – Афала, повелителят на моретата и бурите ме именува при пресичането на екватора край бреговете на Еквадор. Третото – Оркней, си присвоих сам. Заемка от Оркнейски острови, която само с една буква повече съдържа собственото ми име в обратен ред. Дадох го и на личния си блог.

                                      

                                        Рейда Бургас, 06.10.1980 г.

В 15,00 часа кораб „Пловдив“ хвърли котва на рейда Бургас. Качих се веднага с катера „Акула“ на бреговата служба. Вълнорезът пореше атлазенозелената вода, вятърът хвърляше пръски в лицето ми. Блаженство.

Плавах в компанията на 7-8 съвсем млади и средновъзрастни жени. Нетърпеливо хубави. Докато наблюдавах суетнята около качването и слизането , „Акула“ отблъсна, останах сам край трапа. Скришна моряшка радост. Колкото моряците бързат да слязат на брега, толкова аз бързам да се кача на кораба.

Не така си представях образа на капитана. Достолепен, цивилен и грохнал, капитан Любен Генов крепеше с бастун палубата под нозете си. Капитаните далечно плаване също остаряват, но ми беше тягостно да гледам как слиза по трапа с моряшка помощ.

Представих се на старши помощник капитана. Помолих за чай, но той намери това за прекалено сложно и предложи уиски. Приех. Колкото да преглътна неприятната за мен новина, че докато корабът влезе в пристанището, приключат товаро-разтоварните операции и тръгнем за следващия рейс, ще минат поне две седмици.

Върнах се на брега с „Тюлен“ – последната за деня рейдова лодка. На рейда пулсират светлините на най-малко 20 наши и чужди кораби. Гора от светлини. Останах с впечатлението, че части от Средна гора, Стара планина и Родопите са се преместили в Бургаския залив, защото за секунди акостирахме до „Калофер“, „Брацигово“, „Копривщица“, „Чая“, „Захари Стоянов“… Само не разбрах как катерът разпознава в тъмнината хаотично разположените в залива „планински местности“.

                                                        Рейда Бургас, 07.10.1980 г.

На палубата е тихо като в планината, а в мен се надига смут и гняв. Налага се спешно от кораб „Пловдив“ да се върна в Пловдив, за да нанесат в жълтата ми книжка имунизацията против вариола. Добре, че многогодишните битки с бюрократичната машина са ме направили еднакво недоверчив и предпазлив. Помолих овреме да бъде проверена изправността на документите ми. Боже опази, ако този пропуск бе открит часове преди отплаването. Просто щях да отпадна от екипажния списък.

Слизам от рейдовата лодка и тук, на границата между море и бряг, в ноздрите ми бодва мирис на солена влага и презряло лято. Ароматерапия.

 

 

 

 

Ще чакам на брега вълните да изхвърлят бутилки с послания. Дори ще се гмуркам да ги догоня. Моите пращам по вълните на вятъра. Той избира къде да ги пусне.

За океаните и моретата знам само от книгите на Емилио Салгари и Рафаело Сабатини .
Пълен напред !