Преди няколко години, когато все още си вадех хляба в плавсъстава на Български морски флот, много се надявах след оттеглянето от социална активност основното ми занимание да бъде личният ми блог. Не стана. Скромната държавна стипендия ме принуждава 50 часа седмично да се заседявам ДОК. Далеч от компютъра. Така се получи пауза от януари чак до декември.

В живота има доста по-дълги паузи. Разказът, който качвам днес, е писан през далечната вече 1983 г. Беше приет благосклонно в редакцията на списание “Септември”, но така и не дочака да попадне в съдържанието му. Много вода изтече. Ето че днес една лисица ми е по-скъпа и интересна от 100 дка земя.

Вижте и вие...


                                                                       СТРАСТ

Не му спори тичането, да посегне с нетърпеливи пръсти, и ще я докосне, а нозете нещо се бавят. На чешмата под Хайдутина най-после я настигна.

Бистра се наведе с шепи под чучура, а ръцете й никога преди това не бяха излъчвали такава грациозност. Грабна мокрите длани, пое глътка, втора, трета. Чучурът сипеше планинска благодат, пръските ловяха по някой слънчев лъч и се загубваха. Влуден от неутолима жажда, той притисна устни до дъното на сладкия кладенец. Дланите ли пресушиха устните, или обратно, не се разбра, но на него му се струваше, че ако сега целуне желязото на чучура, то ще се стопи...

Сподирено от дрямката, съновидението излетя през амбразурата на гюмето. Предпазлива усмивка тръгна по лицето на Сгодния, но още преди да разцъфне, той я угаси като светлина, която може да го издаде. Вдигна очи по посока на стръвта и остана доволен от видяното. Значи в късата минута, в която се предаде на нощта, умората и отдавнашния спомен, не е пропуснал своя миг. Търпелив и неподвижен като мумия, той отново зачака неизбежното.

Тука, около Аджар, според мерака и сезона може да удариш прасе, лисица, златка, сърна, заек, че и на дива котка може да ти провърви. Хвъркато тук не се бие – не защото съвсем го няма, ами людете са колкото авджии, толкоз и чифчии, та все по земята си търсят късмета.

Ето, дойде времето, когато един ловен билет струва повече от десет шофьорски книжки. Безлюдно е по къра, едва кретат стопанските работи, а ловната дружина не пада от 40 души надолу. Може да се каже, че докато има заек, селото все ще се крепи край плашливата животинка. Защото само един е начинът за цял живот да ти хареса миризмата на авджийския барут. Не е било досега авджия да не е ходил контрабанда и като броди напосоки, единствената му слука е някой заек. След този случаен успех той вече е друг човек. Кришом ще вземе на баща си пушката, но без надлъгването с дивеча вече не може.

Заекът беше първият учител на Сгодния, на баща му, на неговия баща и на всички други бащи и синове. Който не прояви нюх към биенето на заек, от него не чакай да удари златка. Бързите крака не могат да отърват глупавата глава и не авджията поваля заека, а заекът направо се самоубива. Той си има гечит – заешко място за минаване, консервативен е като крокодила, от там и пак от там ще мине и вместо да избере игра на криеница в гъсталака, обезателно през сипей или голо място ще се спусне да бяга.

Е, ако имаш добро куче да вдигне клепоухия, да застанеш на пусия на връх голия сипей и да го гледаш как самичък се нанизва на двуцевката, това майсторлък ли е, или е първата буква от дългата и приказлива авджийска азбука?

Отдавнашна работа. Това тука не е заешки гечит, а пътека за лисичи стъпки. За втори път се задава тази нощ, но Сгодния не мръдва, гледа я как иде, забързана като изтърван куршум, муцунката й минава на педя от лакомството, но лисицата не спира.  Осветена от 400-ватовата електрическа крушка и искренето на снега, секунди след като вече я няма разкошната опашка сияе с блясъка на отминаваща комета. Нищо, ще ходи, където ще ходи, и пак ще дойде.

С укрепен от годините навик Сгодния стегна всички мускули в статично усилие, което трябваше да изиграе ролята на протягане и облекчение от продължителното обездвижване. Без да променя положението си, в тялото му се разля на потоци мускулна радост. Всъщност това не е лов, все едно да тръгнеш за лисици с тояга. Нищо друго не дава такъв шанс на животното, особено когато в преследването на дивеча доброволно се откажеш от посредничеството на своя голям, почти себеподобен приятел – авджийското куче.

Подобно на човека кучето самт си избира лова, според това кое го дразни повече. Има куче, което гони заек, а пресече ли дири на лисица, начаса променя посоката. И на всеки дивеч с различен глас обажда. На заек кляфка бързо, на прасе боботи бавно и страшно, а на лисица сякаш ще се задуши от нетърпение. И домашното, и ловното куче еднакво се привързват към човека, но само в туй им е приликата. На двора винаги държеше по един мъник, колкото двата му юмрука. То не е куче, ами звънче на портата, дето да показва иде ли някой.

С другите, специалисти-лисичари, то беше истинска любов. Верен на обичая си в името на кучето да има призивното “р”, той ги назоваваше Барак, Видра, Вихър, Рита, Гавар, Барю. Сега се чувстваше виновен за тяхната смърт, скърбеше истински при раздялата с всяко от тях, но трябваше да го напуснат шест превъзходни кучета, за да разбере, че той самият ги убива. Поначало гонче куче трудно достига до 10 – 12 години, а в балкана е още по-уязвимо. Гони до премаляване, както е изморено, се налочи със студената балканска вода, пресече го, изстине и замине. А при такъв сайбия като Сгодния, чиято страст да гони лисицата превъзхожда вродената стръв на животното, изобщо не може да се живее. Домашното куче живее повече, ама то е декоративно животно. В полето може да си авджия без куче, в балкана – изключено.

Сега в Аджар доброто куче е по-дефицитно от добрия човек.

Събуди го не разсъмването, а дъхът на прясна булчинска захарност. Той се видя с буза на косите й и усети същата жажда. И откъдето да пиеха устните – от гърдите, шията, раменете, - в него влизаше вкус и лекота от ланшно вино...

Можеше да се обзаложи, че не е задрямвал, щом в очите му няма следи от сън, а отпечатък от наблюдаваната цел. Преди години, значително по-млад и по-неопитен, бдението често го оборваше в дълбок сън, но тогава сънищата го спохождаха по-рядко и от редките авджийски сполуки. Сега, като човек по-близо да 60-те, отколкото до 50-те години, беше достатъчно само за минута да се остави на съня и това единствено и неизменно видение с бързината на лисицата вънка пробягваше през клепките и сетивата му. Само това: Бистра и чешмата, първите им нощи на едно възглаве. Стотици пъти в теснотията на гюмето видя най-хубавото от младостта си: тича да я стигне, а тя го косри, после чешмата, пие вода от шепите й, после идеше най-сладостното – сънуваше събуждането си до нея. Понякога се питаше дали наистина си е долюбил навремето, щом така упорито го следва видението. Кой може да знае. Страсти човешки много: един се радва на крадено, друг – на жълти пари, трети има своята анасонлийка, а някой цял живот оглежда фистаните на чуждите булки и очите му лъщят от благонравен блясък. Добре му беше в любовта на Сгодния и все пак най-интимно своето намери в авджилъка.

Всъщност неговата любов по рождение беше земята. Своята земя. Взеха я, но в първите дни той не усети спазъм в сърцето. Проумя промяната, когато баща му се върна от вече общия стопански двор, оставил там 50 хранени овце. Сгодния и сега го виждаше да се задава по пътя, блед – досущ смъртник, изведнъж оголял като голия кривак в ръцете му.

Стария не издържа и година. Имаха двойка сиви волове, гордост за стопанина си, които продължаваха да спират пред тяхната порта. Челядта му ронеше сълзи, които горещата струя от ноздрите на добичетата диплеше на вадички по детските лица. Тате, не ги пускай вече бе, а Старият стискаше челюсти, готов да понесе всичко, но не и срама да види стоката си под остена на Спас Тойов.

Долна ръка стопанин, Спас опозори завинаги името си с нечувана постъпка. Гладна беше 1928 година, когато сух студ порази нивята и от 9 декара паднаха по 12  снопа. Зачестиха погребенията в такава година и по едно време какво да гледаш: Спас навлякъл дрехите на едного от умрелите преди няколко дни. Усъмниха се близките, отвориха гроба, а трупът вътре – гол.

Размина му се на Спас само със селската анатема, която го отлъчи от името му. Помежду си хората го споменаваха като някакъв кой знае защо съществуващ “той”, но като избледня споменът, обърнаха го на Спас Тойов. И този човек, набеден оборджия на чуждата стока, сега посяга с лоша ръка на добитъка, дето си му треперил от сутрин до вечер.

- Две години в плен седях, още двайсе да бяха ме държали, на имота да не посягаха.

Щом изрече укорните си думи, селякът се строполи по очи върху земята и завинаги обърна гръб на този свят, който го беше ограбил. През три войни беше минал Старият и през триста борча, тъкмо доби имот, дето с ищах да му се трепеш и радваш, и изведнъж – край на всичко.

Докато имаха земя, Сгодния растеше като свадлив, винаги готов на препирня момък, в чийто нрав личеше волята на утрешния добър стопанин. Но се случи от първото поколение, което влезе в живота без нивите на бащите си. Нещо изпука и се прекърши в душата му, но не застрашително за живота, а само за характера. Омекна духом, намираше добра дума за всички и всичко и оттогава целият Аджар не го знае инак, освен като Сгодния. От бога имаше ръце на дюлгерин, можеше като никой друг да измайстори приклад на пушка, умееше дърворезба, оджак да изгради и комин да вдигне. Не върна човек, потърсил го зарад майсторлъка му, и в селските работи не беше последен, но всичко туй беше само половинката и даже четвъртинката от Сгодния.

Без земята много неща отмиляха. Включително и мирисът на тор, който не беше вече топло предчувствие за скорошен берекет, а просто воня и толкоз. Както мнозина други, и Сгодния започна да заключва къщата си, без да осъзнае, че преди това вече бе ударил два катинара на самия себе си.

Цял-целеничък, истински и подобен само на себе си той беше в гюмето. В самота и самодивска тишина целият се обръщаше на търпение да надхитри хитрото животно. Понякога през най-будните минути в мисълта му дебнешком се промъкваше непознат глас, който, изглежда, се боеше да не го чуят нито лисиците, нито хората, затова беззвучно мръдваше устни:

- Взеха ни имота, ама душата и ръцете не могат.

И както във всеки изкусен занаят, темелите на майсторлъка се полагат през най-чирашкия период. Не само кучето – човекът също се специализира на дивеч, и Сгодния не усети момента, в който загуби интерес към всичко друго освен към лисицата. Със заека се гонеха от любопитство, колкото за развлечение на задомения мъж, който няма вече работа по седенки. Лисицата го омагьоса, той разбра, че докато е жив, няма отърване от тази страст, и се потопи в нея с непохватното нетърпение на всеки аджамия.

Лисица се гърми на дупката, отървеш ли я да излезе навънка, вече не можеш я удари. Видите ли се един път с нея очи в очи, също си загубил, защото туй животно е по-бързо от сачмите ти. Сгодния опита с капан, но още първия път се ужаси от такова джелатство. Намери заранта лисичия крак, хванат в капана, а нея я няма. Прегризала го и изчезнала, обречена от такава тежка инвалидност и все пак далече от човека.

Тогава още не знаеше, че женската лисица е най-хитрото животно, което ходи по гората, та опита да я мами с врещене като заек. Напредна доста в имитацията и даже успя да удари една млада глупачка. Друг път стискаше кокошка под мишницата – дано крякането примами нещо наоколо. Поупорства дълго с такива занимания и ги заряза, засрамен от несъответствието между усилия и сполуки. Хрумна му да влачи мърша с менче кръв: по дирята, по снега, по кръвта, нощем лисицата иде право към купата сено, дето я чака запъната двуцевка. Така стигна до идеята да измайстори постоянно гюме.

Оказа се, че котката е идеалната примамка. Лисицата не кусва подхвърлената кучешка мръвка, а на котешкото никакъв друг дивеч не налита. Само гаргите го кълват, но ясно личи кой е барал. Лисицата яде със светски обноски, сякаш си служи с нож и вилица. Само касапин може така фино да клъцне със сатъра: няма дърпано и влачено, отхапва кълката, с вълната, с кокала си изяжда порцията. Виж, вълкът е кожухар, той се лакоми само за месото, а кожата зарязва накълцана, като че са я драли неуки пръсти.

Така Сгодния заживя с навика сутрин да подрежда дребния добитък и веднага да иде край гюмето. Побарне ли един път стръвта, лисицата вече ще се върти наоколо, остава да я надхитриш и издебнеш. Само че месечината се оказа повече враг на човека и съюзник на дивеча. Една неделя грее, половината дни се окажат облачни, в сянката на дърво остане лисицата. Да се стопиш от яд, че си я поканил на котешки ресторант, няколко нощи поред висиш и накрая я отървеш без гък и гърмеж. Две зими се мъчи да усъвършенства новия способ, чийто единствен кусур се оказа липсата на видимост.

Хрумна му да постави силна електрическа крушка навънка и беше слисан от откритието, че жуменето на изкуственото слънце не прави никакво впечатление на животното. Има нещо тъмно в светлината, но то застрашава само хората, а лисицата не се стряска нощем от светлото, може би защото няма мръсните и греховни гънки на човешкото подсъзнание.

И стана толкоз увлекателна ловна игра с приблизително равни шансове за двамата партньори. Подозрителна към всичко, дошло даром, лисицата разиграва истински криминален театър. Единствен зрител от толкова години, Сгодния с удоволствие наблюдаваше как всяка от тях влага по нещичко свое в иначе толкова еднаквата роля да се победи глада. Тарикат гостенка. Хапнала стръвта, 5 – 6 часа вардиш тази нощ, загубиш търпение и си идеш призори. После като се върнеш пак при гюмето, котето ометено до шушка. Заложиш отново и отидеш по-късно следващата нощ, а тя вече яла и заминала.

Или пък ще се стрелне край стръвта точно в полунощ, след час ще повтори проверката, след два ще я потрети, след още един час, вече по-спокойна, ще спре да хапне. Тогава идва времето на ловеца, ако не е загубил търпение, разбира се. Който иска по този начин да издебне лисицата, трябва да знае, че нейният часовник не е в стомаха, а в главата. Сгодния не познаваше друго такова животно, да не бе хищник, щеше да му е мило, колкото конете. Няма жена, която може да отложи ласката за утре, а лисицата може да отмине вкусния къс. Всесилен е животинският глад и все пак тя не ослепява от призива на това бездънно чувство.

Не може жива душа без жива страст, така е. Земята е неблагодарница, съсипеш се от мерак за берекет, а това двойствено или-или между имането и нямането най-малко зависи от тебе. А не може на селската душа да й е пълно, ако хамбарът е празен. Сподирен от постоянен берекет край гюмето, зависим само от търпението и непогрешимия спусък, Сгодния живееше честити дни в цветущ вид. Вечен безсънник, под чиито очи нямаше и следа от задължителните за такова състояние тъмни кръгове, него го крепеше сполуката в най-важния му човешки мерак. Вървеше с осанка на мъж-канара, бело-къдрокос, с характерната за планината боя на лицето между загар и червенина и щръкнали мустаци с цвят на халище. Така стъпват само ония мъже, чиято любов е украсена от взаимност. Дебнеше лисицата само нощем с мерака от младите години. Очакваше мръкването с такова нетърпение, та късият зимен ден му се струваше съвсем високосен.

От дългото взиране в осветената пътека очите му съвсем ослепяха за предметния свят вътре в гюмето. Сгодния имаше чувството, че той самият отсъства. Не, тука е, седи на висок стол, от който лесно се става, в печката има само пепел, но още лъчи топлина, креватът е на една ръка разстояние, а мълчи в тъмнината самотен и недокоснат. Заради това гюме ловецът остави цигарите. Ракийката също не е за препоръчване, щом каниш на гости такъв изтънчен гастроном. Ако не е двуцевката, нагласена на прицел и щръкнала навън от амбразурата, човек може да забрави за какво е дошъл. Това вече не е лов, в който човекът бие лисицата, той бие себе си. Да не щукнеш, да не хлопнеш часове наред след влизането в гюмето. Видиш ли я да идва, спираш да дишаш. Малко шавнеш ли, веднага бяга. Трябва да я издебнеш или когато се движи, или когато яде. Спре ли се при примамката – не мърдай. Тогава вече трябва да си станал, прикладвал, с пръст на спусъка. Една-две секунди е цялата процедура, а пет-шест часа чакаш сгода за нея.

Няколко пъти се случи провал преди години. Натиснат от сънлива умора, Сгодния хвърли сачмите нахалос. Изтървеш ли гърмяна лисица, никога вече няма да я видиш. С такъв опит нея я чака смърт или от старост, или от глад, но подхвърлено от човека тя вече не ще докосне. Но точно тази нощ това не бива да се случи.

Разбира се, по Сърнена Средна гора знаеха за този начин на лов. Сам Сгодния с охота и с тънки подробности споделяше опит, но друг такъв авджия не се намери. Мнозина опитаха по долните села, ама то си иска и условията, не е само да заложиш коте и да вържеш на клон пробита рибена консерва, колкото да мирише. Той и да иска, ток няма откъде да хване. Не е като в Аджар, дето на педесе крачки от дома вече си в гори тилилейски. Опитаха и местните и набързо се отказаха. Майсторлък ли е, мерак ли е, върви го обяснявай. Че то е като покрай лична мома. Отбор юнаци се въртят около нея, неколцина се надяват, а тя се покорява само на един.

Нанко Самуня упорства най-дълго по метода на Сгодния, но се добра до нищожен успех. Ако е за авджийска страст, има си я в излишък човекът. Навремето, още беше задомен тоя сегашен самотник, мина край тях хайката: хайде, Нанко. А децата дребни, студ, наръч дърва няма на двора. Който има наистина авджийска кръв, все ще му намери колая. Тогава Нанко разтури кочината (колко му е, нали прасето вече заклано), насече огрев за деня и догони ловците още на Павльова ливада. Какво искаш от човек, дето може да не мръдне цяла нощ от маса на моабет или карти, а не може да устиска безшумното дебнене с дивеча. Отказа се и Нанко и се върна при стрихнина, което, първо, не е лов и второ, от отровата пада косъмът на лисичата кожа.

Съвсем друга е кожата на жена, топлена не от самотно възглаве, а от жаравата на мъжките устни. Лъскава, гладка, уханна и магнетична. Каквото е любовта за жената, таквоз е хитростта за лисицата и най-добро рухо имат хитрите лисици. Сигурно затова мишката яде само носа на просната лисича кожа, може би да си гризне от хитростта и нюха на това признато от люде и зверове създание. Сгодния имаше вече зрителна представа за хубостта на новата си партньорка, затова с нетърпението на младоженец бързаше да се усамоти с късмета си. Седма нощ играеха на криеница и не беше се случвало такова чудо досега. Три нощи не я видя, а стръвта се стопи, на четвъртата гризна и изчезна, на петата и шестата пак се дебнаха. Е, ако не шавнеш и не те усети, тя пак ще дойде.

От начина, по който се зададе, Сгодния разбра, че играта вече свършва. В крачката на животното имаше загатната сигурност. След толкова проверки то беше в правото си да смята плячката като част от естеството на нещата. Ловецът спря дъх, надигна се леко с буза на хладния приклад и прати мълния през толкоз безмълвната досега амбразура.

В следващите минути идва ред на две удоволствия: Сгодния даде воля на тялото си, креснало за движение заедно с изстрела. После доближи укротената животинка, улови я за предните лапи и я увеси във въздуха с настръхнала опашка почти до окървавения сняг. Зимен косъм – да му се ненарадваш.

Студът на малките часове го гризна по голата ръка и той побърза да се прибере. Угаси осветлението, а оскъдното пространство на гюмето грейна, сякаш беше преместил електричеството вътре. Заедно с блъсналия го в ноздрите мирис на дивеч, най-доброто благовоние за встрастения авджия, Сгодния се остави на съня. Заспа като праведник, вече без видения, стоплен от пожара на златисто-есенната лисича кожа.

Може да сънуваш спомена за страстта, от която се раждат синовете и внуците. Можеш да векуваш с вечната авджийска страст и при такова богатство дали загубата на парче земя си струва сълзите?

Но сега Сгодния спи и не го дебнат никакви въпроси.