Ако можех да избирам времето си, щях да помоля Всесъздателя да ми даде мъжка зрелост в началото на ХХ век.
Ако можех да избера върховния си миг, щях да вляза в непревземаемия Одрин като победител.
Най-българското време. Във всички слоеве на обществото зрее готовност за осъществяване на националния идеал. Това е трайна и постоянно растяща екзалтация: каквото посее българинът – ще поникне, каквото пожелае – ще се сбъдне, към каквото посегне – ще го хване.
През октомври се навършват 100 години от Балканската война. В навечерието й населението на България брои около 4 430 000 души. Действащата армия е 366 000, а с мобилизационния резерв достига 714 000 щика. Ешелоните потеглят с цветя, гайди и хора – същинска всенародна сватба. Балканската, Междусъюзническата, Първата световна война, наричана у нас Европейската. Във вихъра страната влиза със златно покритие на лева и излиза с две национални катастрофи.
Питам се след 100 години какво общо имаме с нашите кръвнородствени предци? За тях значение имаше историята, а ние живеем само с географията.
Богдан Бенев от “Ветроупорен фенер” е събирателен образ на дядовците ми по баща и майка и още двама от Балканските старци, белязали с удивителен знак моето детство.
Памет и поклон!
***
ВЕТРОУПОРЕН ФЕНЕР
Туй му е хубавото на кюмюрджийския Аджар, че оджакът се кладе цяла година.
Зиме пърпорят цепениците от крастав габер. Ръмжат срещу студеното на планината – същински чобански псета, та човек се усеща на сигурно място, защитен и сгрят. Лете огънят не значи живот, а само сладост.
Туй му е хубавото на огъня, че старшинството на седналите около него мъже се чете и без пагони. Кой ще драсне кибрита – заран това е длъжност на по-младите. Най-личното място до огъня е привилегия на дядо Богдан Бенев.
Не е кафене, не е и кръчма тука, а все още живият парламент на обезлюдяващото село. В стаичката с кюмбето прашасва масивен струг, да се чудиш как се крепи на паянтовия под; в съседното помещение пъшка ковашко огнище. Климии, чукове, клещи, брадви, тесли, бургии – всевъзможен инвентар се търкаля наоколо.
Отблизо иде вентилаторният вой на ярмомелка, припалва трактор, трополят няколко каруци. Овцете и пазачът, няма друго в оживения някога стопански двор. Какъвто топът – таквоз и джепането, ще рече дядо Богдан, а после с часове осторовърхите му жълто-бели мустаци ще седят неподвижни като стражи на секретен пост.
Доню и Вълю, стопаните на огнището и струга, час по час смъмрят навалицата около огъня, ама и тук си има старшинство. Едно е да сръгаш и напъдиш Шашав Миню, друго – да вдигнеш Нанко Самуня да стори място на по-тежък посетител, съвсем отделна работа е отношението към Иван Зорката, Малчо Чобана и Пеню Дундала. Дядо Богдан като връх на йерархията седи високо, забулен в облаци от почит.
Както обикновено в тази замръзнала есенна утрин огънят събра оборджии, товарачи и чобани. Първо цигарите. Второ – обсъждане на времето според прогнозата на метеоролозите и поведението на добитъка. После актуална политика и известните, употребявани и винаги нови, селски максими:
- В АПК-то да не си щайга, чувал или агроном. Щайгата е за подмятане работа, чувалите ги тътрят насам-натам, а за агронома хич и не питай – тежко реди думите бай Доню, доволен, че ковашкият занаят не се дава на интелигенцията.
Следва притча или сказка на Иван Зорката:
- Значи, девет чобани, с кехаята десет, от една паница ели с една лъжица и кога дошъл вълкът, никой не можал да извика. Да видиш ти бързина, на Вълю струга не може се завъртя толкоз бърже като лъжицата.
Всичко си е на мястото: смехът, огънят и чобанският шаек, а за да изглеждат нещата непроменими и вечни, трябва присъствието на дядо Богдан. Няма я днес гвардейската шуба на стареца и никога вече няма да заеме мястото си до огъня.
***
- Господа комисия, голямо желание имам да служа.
Младо момче, съвсем с хлапашки вид. За трети път се явява пред военната комисия в Карлово и все не може да напълни половината норма. С тия бели манти кой го знае господата доктори ли са, майори ли. Гледат го с разбиращи очи, клатят глави и смаяно цъкат с език, че толкоз нефелност може да има у едно балканско чедо.
- Момче – отвръщат, – ти желание имаш, ама с такава недоразвитост не можеш удържа пушката. Ха иди си сега на село, ожени се, дом и стопанство завърти, пък и да не се вякнеш, с пари ще си по-полезен на държавата.
Обидно, значи, акраните вече изслужили, а той – обложен като дюкян или добиче с 20 лева военен данък в годината. От жалост по себе си голото момче още повече се сгърчва.
В ония времена Аджар беше горна работа, къде ще се мериш с аджарските моми. По-закъсалите ергени от Бабек и Мраченик вземаха булка. И на Богдан така му излезе късмета. Проводи хабер на Хриска, бъдещата си стопанка, че ще се хване до нея на хорото и ако тя се не пусне, значи работата е курдисана.
Заситни Богдан хоро на другоселския мегдан и като завъртя до Хриска два-три алая, стрелна я с поглед, в който имаше недоверие, нетърпение и почуда, все пак не издържа и изрече въпроса на живота:
- Беки, мари?
Момата го изгледа преценяващо от пети до калпак и обратно, после хвърли скорострелно през рамо:
- Я!
Така с едно запитване и с един ответ, по-изразителен и кратък от едносричното “да”, хорото е задомило не един и двама на село. Тогава само Хриска си знаеше, че моминският усет по е за вярване, отколкото три военни комисии.
На Ивановден, 1913 година в Люлебургас, като се почерпи с именници от Карловско, Богдан хвана музика да им свири по улиците. Това се казва именден. Спря зурладжиите пред българското комендантство и заповяда да свирят “Тих бял Дунав” пред слисания комендант.
- Господин майор, разрешете да продължа шествието си.
Пък майорът премигна, премигна, малко разколебан в добрите намерения, и все пак се разсмя:
- Бенев, десет души ми трябват като тебе, не хиляда.
Това беше най-мъжкият миг в живота на Богдан Бенев. Две деца имаше вече, когато се отвори Балканската война, той не се удържа в тила и постъпи доброволец в допълняюща дружина. Редовната войска замина, а навалелите от селата доброволци препълниха казармите, по къщята ги настаняваха. От Карлово ги препратиха в Пловдив, десет дена чакаха, докато им ушият по една шинела, за униформи не остана ред. През Ямбол към Лозенград хванаха пеша. Дъжд и кал, мокро до кости. Шинелите бързо помръкнаха и се сляха с боята на селското цивилно, само манлихерите останаха да светят нови-новенички. В тази война на самоиздръжка Богдан сякаш порасна. Ако беше на редовна служба в мирно време, сигурно щеше да бие на очи колко несъразмерни са двамата – той и пушката. В окопите и особено в атака, където личи духовният ръст, аджарецът бе сред най-високите между хиляди души войска.
Завъртяха се все военни години и от хиляда души дружина останаха 100-120 живи, не повече. И половината от тях – пленници. Неколцина бяха отцепление, позицията не може да се оварди вече, само Богдан държа докрай. Една каса яйцевидни бомби имаше, чука и хвърля, чука и хвърля, намята ги всичките и хвана без посока. Без посока през безредно нахвърляните пушки, през ниви и дерета, през храсталаци. Сега шинелата струваше повече от оръжието, мушка я напред и минава след нея. Четири денонощия се лута така, вода намери, а хляб откъде? Попадна на киселица, намачка се с листата, защото плодът още не става. После залъганият стомах го унесе на дрямка.
Събуди се пленник. Вързан го закараха при гръцкия полковник, който, кой знае защо, за първи път в живота на Богдан му заприказва в учтивата форма:
- Забравете миналото, животът Ви е спасен.
В тези две години често пъти на полуда го избиваше от унижение и напрежение, на няколко пъти аха да вдигне ръка на себе си, но един едва чут глас, може на Хриска да беше, все го възпираше: Роб се смей, гроб се не смей, роб до време, гроб завинаги. Мирувай, търпи. В тези кратки и белалийски войнишки отпуски децата бяха станали четири, по-големите едва ли го помнеха, малкото не беше виждал. Напъваше въображение да си го представи, а пред очите му все гръцкият полковник с мека бяла гушка и пухкави като на бебе ръчички. Животът ви е спасен, а едва удържа душата зад зъбите.
Край Солун го натикаха в пълна с пленници кюмюрджийска гемия, а първият, на когото налетя, беше даскал Иван Божков. Също аджарец, учител му беше. Даскалът – здрав на вид, веднага взе да плаче, защото ще умре, няма начин да не умре, а ето, има вече сроден човек, който ще го подреди и изпрати.
Един месец се клатиха във вмирисаната гемия. Навън не пускат. В една газена тенекия ходеха по вън, кога да я измичат и хвърлят, тя се люлее и ръси от гадостите върху хората.
После ги закараха в пленнически лагер на остров... остров Трикили, рядко се колебаеше дядо Богдан в редките случаи, когато се хванеше да приглася на огъня с войнишки спомени. Вода няма. Край морето като копаят, сол избива, назад към сушата – камък излиза. Събраха трева и легнаха един до друг. С очи към бездънното небе даскалът запита:
- Богдане, можеш ли ми каза сега кой предмет обичаше най-много в училище?
- “Закон божи” най ми се придаваше, го’син учител. Преди войната вярвах и в Божия, и в човешкия закон, сега не вярвам ни в едното, ни в другото. Да пея си ме учил, дай да запеем.
- На този дерт не песен, камбана ми трябва на мене.
И като каза така, даскалът потъна в грижите си, обърна се настрана и взе да пише писмо. Богдан заспа, а като се събуди, онзи още пишеше. Богдане, рече, аз си отивам, чаршаф-чоджук съм, ти във вода си лежал зимъска и пак си издържал. После заши писмото в рубашката му и оттам нататък се предаде, загуби дух, омекна.
Разтича се Богдан, на гърците се помоли, че има болен санитар с диария и повръщане, изпроси три лимона и няколко бучки захар. Пък даскалът мислеше, че е хванал холера и като не може да си изяде пая, хвърля го, да не би да зарази и здравия аджарец. Десетина дена кара само на вода и умря.
На едного Богдан даде шинелата на покойника, че да му помогне в погребението. Седмица време спа на гроба – да не го изровят заради дрехите. Поп, какъв поп, те бяха опети още преди да тръгнат към боя. После месеци кара така, с въшки се напълни, но рубашката си не запари и запази писмото.
Върви Богдан, празно се скита из лагера, гледа, на едно място блъскат, геран правят, пък не умеят зид да скрепят. Слезе, направи им го и тъкмо да излезе от дупката, някой му се зарадва:
- Богдане, ти тука ли си, бе?
Познат глас, пък в лицето – пленник като другите. Войник от Троян. Аджарецът го беше спасил с добрина навремето, в Балканската война беше още. Допадна една вечер човекът, притеснен от нужда, а къщата пълна с войска, кой ще му отвори. Богдан се вдигна и го пусна – мокър и гладен, шинелата си му даде и го преоблече, нахрани го.
Сега му се върна доброто – има провидение за доброто. Единият – пленник, другият – също, първият гладен – и вторият колкото него, а душата по-свободна и като ти прималее, залък хляб по-малко ще помогне от едно приятелско рамо. Без тази подкрепа надали Богдан щеше да оцелее. Бог е добрината. Направи добро, то все някъде по света ще те намери да ти се отблагодари.
Не писа писмо до село. Какво да ги тревожи своите? Някои така писаха, че са пленници, живо-здраво се надяват да се върнат, а не издържаха и се поминаха. Тогаз не е ли по-добре, ако отървеш главата и си идеш, туй да ти е хаберът.
Дойде и времето. Качиха ги на български параход и право пред Варна. Мъчиха да ги задържат някой ден карантина, ама търпи ли се – гладни и луди вътре, напънаха и ги пуснаха. В Стара Загора Богдан срещна аджарец. Един лев ми дай, два ще ти ги върна. Лош човек, не даде. Как да е стигна до Пловдив, после до Бабешките ханчета и оттам удари пеша. От Черешката като видя Аджар целия в слънце, тогаз пророни сълза. Колкото и мъка да беше назад, нищо не го сломи, само на връщане се изтърва.
Спряха го на кръчмата, чудят се. Една глътка опита и устата му изгоряха. Каква е таз душа, за войник не го избраха, а три войни и две години плен изкара.
И влезе Богдан в двора си – страшен, брадясал и окъсан, само с една матора на кръста. Злото псе се дърли насреща му, той се брани и гледа да приласкае децата. Дотича Хриска от нивата, стресната от хубава, ала нечакана вече вест, и като видя стопанина си, зави на умряло. А децата се юрнаха отгоре й с вик и уплаха и тази нечленоразделна картина трябваше да означава: мамо мааа, този циганин дойде и вика, че бил нашият баща...
Знаело се в селото, че Богдан е убит, помените му – направени, а дрехите – раздадени.
Това беше най-страшният миг в живота на Аджар, макар че гората наоколо помнеше погроми с кръв, поругание и пожари. При споменаването му дори огънят мигом помръкваше, в старата пепел утихваха едри, едва димящи главни. Без да усещат студ, мъжете край гаснещия огън потръпваха. За тези, които са били на война, все някога тя свършва. Попадналият в плен може и да се върне, но изглежда завинаги губи надежда да се освободи напълно от спомена.
Историята на селото не свършва с биографията на един човек, но ето че се задава нещо по-грозно от пленничеството и от недогорелите дърва. Бавно, по старчески естествено умира Аджар и какви са тези, които останаха последни край огнището. Нямаха свобода, кураж или възможност да заминат, тогава не са ли...
Още едно премеждие изкара Богдан. Ухапан от войните и пленничеството, тежко пострадаха бъбреците му. Отече като буре. Два месеца само мляко пи, после и малко картоф му разрешаваха да си поопече. Цяла година бра душа, после още две се даврандисва. Където и да иде, шишетата все с него. В единия джоб – вода от Момина баня, в другия – шише мляко. Не стига това, ами пак подновиха военния данък. Няма го в списъците Богдан Бенев и туй то. Два пъти подава прошение – нищо. На третия път изпрати уволнителния си билет за доказателство. Пак нищо и още 20 години данък плаща, че е във военен дълг на царя.
С други събития заживя Аджар. След септември 1923 година арестуваха и биха Петър, брат на Богдан, а през април 1925 година пак го взеха и вече се не върна – жив изгорен в пещите на обществената безопасност. Две зими изкара в балкана и през септември 1944 година като победител се върна първородният син на Беневите. Устойчиво, удивително устойчиво се оказа беневското: куршум го не ловеше; конете им бяха бързи като пчели, пчелите – издръжливи като коне.
Полека-лека взе да се заличава междата, която делеше хората и селото на две, а Богдан Бенев живееше вече извън времето. Не попречи, но и не помогна, не укори, но и не посъветва. Когато го подсещаха, че може да хване селските работи като по-първа ръка човек, той не отговаряше пряко. Разказваше как в Европейската война му дали впряг волове, можел да си гледа живота в пловдивското интендатство, но не намерил сигурен човек да му повери добитъка и заминал с воловете на фронта. Беше непреклонен: На, това го мога само един път в живота си, стар съм вече.
Попипваше едно-друго из двора, умъдрен от мисълта, че отдавна се е извървял като мъж и човек. Години наред, зиме и лете, всяка заран потропваше с бастун калдъръмените плочи, разменяше поздрави в стопанския двор и мълчаливо сядаше на мястото си до огъня. Така бяха свикнали с присъствието му, като подробност, без която не може. Истина, толкоз години вече Богдан Бенев не е стожер, теглич или колело, а се крепи като ветроупорен фенер. Добре му е тука, попива миризмата на гугли и прост тютюн и рядко-рядко след някоя лъкардия на Иван Зорката, щом откънти дружният смях, ще го чуят да отрони:
- Аз, на цар Фердинанд, мамка му!
И ето, почти столетник и почти три четвърти век след Балканската война, ще седне и ще стане от софрата с пръсти, събрани за кръстен знак: Боже, един път да се наям и хапката да ми остане.
Отива си дядо Богдан и влачи нозе в шушкавата шума есенес. Поема през Свети Константин към Мечкарски трап и Букова могила, нататък е нищото. Старото селско клепало брои стъпките му, вятърът брули гората – същинска виелица от жълти снежинки. Той върви, зажумял срещу падащия от короните на дърветата кехлибар, жълтите листи кацат върху му като копчета, козирка, папионка, даже очила.
И никога като пагони.
Митът за холокоста - Юрген Граф - част 1
Направи своя Коледна и новогодишна интер...
21.10.2012 03:43
What if there was simple wordpress seo plugin which can drive your orknei.blog.bg wordpress website traffic from zero to 55000 visitors/month...??
Don't believe see proof here: http://wp-seo-pressor.com
Google keeps changing it’s algorithm and knocking sites our of prime positions resulting in an immediate drop in sales…
…It really gets me frustrated!
I’d even moved all my sites across to wordpress (because that’s what google says is the best platform) and the results were only slightly better.
That was until I found WP SEO Pressor, it’s a simple plugin you can use to get #1 rankings in search engines and get free laser targeted traffic for your website…
…YEP that’s right, I installed it and started to get some incredible results, check them out here:
http://wp-seo-pressor.com
I noticed that your site orknei.blog.bg sits on wordpress and that this could possibly help you out…
…all you gotta do is install it and follow the steps you can see how I did it here:
http://wp-seo-pressor.com
Let me know how you go…
Regards, Kevin
21.10.2012 15:40
YEP, that’s right, there’s this little known website which shows you how to get to the top 10 of Google and other search engines guaranteed.
I used it and in just 7 days…
…Well check out the incredible results for yourself -
http://magic-traffic-booster.com
I’m not trying to be rude here, but I believe when you find something that finally works you should share it…
…so that’s what I’m doing today, sharing it with you:
http://magic-traffic-booster.com
Take care - your friend Chris
