Сумрак в каютата на капитана. Кралис спи. На вратата се чука отчетливо, капитанът стреснато реагира:

– Кой?

(Влиза Шефа и веднага докладва:)

– Господин капитан, вторият механик не слезе на вахта, няма го и в каютата му, не е в банята, изобщо никъде не може да бъде открит. Боя се, че... поредният безследно изчезнал.

(Капитанът скача и нервно крачи напред-назад, така, както е по слипове и юнашка фланелка)

– Колко е часът (пита Кралис)?

– 4,50 корабно време.

– Кога установихте отсъствието на втория механик?

– В 3,45 часа. Третият механик му позвънил, за да го събуди за вахта. Понеже не получил отговор, изпратил вахтения моторист да го търси. Безрезултатно. В 4,30 вахтеният механик събуди мен и ме уведоми по телефона за опасенията си. Незабавно отидох в каютата му, надникнах в тоалетната, обходих двата салета, излязох на кърмата, покатерих се на летния мостик. Нищо. (Шефа безпомощно разперва ръце)

– И все пак нещо необичайно, някакъв знак или пък писмо?

– Не. Каютата му е в пълен ред, поддържан от чистофайник. Единственото, което ми направи впечатление, е, че неопреновият му костюм, така, както е опакован, е поставен на леглото. Неестествено, като яйце на тротоар.

– Неопренов костюм се облича доста по-трудно от абитуриантска рокля. (Ни в клин, ни в ръкав забелязва капитанът. Сяда, притиска с ръце слепоочията си и се замисля.) На мостика знаят ли за проблема?

– Не, господин капитан.

(Кралис набира мостика по телефона.)

– Вторият помощник слуша. (Чува се в мембраната).

– Шефа е при мен. Има опасения, че вторият механик не е на кораба. Незабавно обяви аврал. Да се претърси всичко: лодките, магазиите, теснотиите в машинното отделение, в тунела. Навсякъде. (Затваря телефона и се обръща към Шефа.) Ти поеми вахтата в машината, аз ще се кача на мостика. Всички останали да преджобят кораба.

(Шефа излиза, Кралис отново вдига вилката на телефона, но веднага я поставя обратно)

– Не, този път съм буден без кафе. (Навлича униформеното облекло)

(Действието се пренася в магазията на бака. С фенерчета в ръце Гальо, Тянката и Вестал блуждаят из такелажния хаос.)

– Писна ми от измислени екшъни. (Жлъчно подхваща Тянката) Че кога подобни акции са завършвали резултатно? Сякаш ей сега ще намерим палавника заспал тук (осветява бухта швартово въже) или ще каже ку-ку, ей отттам. (пренася светлинния сноп към складиран дънидж)

– Хоп, боцманският нож се намери. (Гальо измъква от нищото оръжието си.) Знаех си, че ще го открия, когато не го търся. Тянка, ти си стар моряк, ама не си забелязал някои закономерности. Навремето служих на 9000-тонен кораб с 36 души екипаж, сега съм на 50 000-тонно корито с 22 души. Колкото повече залагат на техниката и съкращават обслугата, толкова повече стават инцидентите, барабар с безследно изчезнали. (Затъква ножа на колана си.)

– Всичко може да се очаква от уморения човек (намесва се Вестал). Лягаш си уморен, а се събуждаш преуморен – ако въобще успееш да заспиш.

– Вторият механик уморен (с възходяща интонация се удивлява Тянката и осветява лицето на Вестал) Ти съвсем изперка от безсъние.

– Весто, ти все пак внимавай до кого стоиш на кърмата в тъмното. (бащински го съветва Гальо). Вече е опасно. Свиват се екипажите, а злобата набухва като тесто.

(Утро на лодъчна палуба. Мирон и Хомлет стоят, опрени на леерите.)

– Формално или не, трябва да огледаме лодката и на десен борд, ама не ми се катери. (Мирон)

– Мой ред е, аз ще надникна. (Хомлет се въззема с лениви движения, отваря люка и се загубва в търбуха. Пауза, показва се.) Ами да, тук се търкалят сухари, шишета с вода и весла. Авариен резерв.

– Какво друго. Ако търсехме бегълци в алжирско или кенийско пристанище, би могло да се намери нещо. Ти виждал ли си втория механик след скандала снощи? (Мирон)

– Не съм и много се надявам да не го видя никога вече (Хомет).

– Не думай, все пак, хора сме (Мирон).

– Може някога този да е бил човек, но отдавна не е. На вино вади ножове, а на ракия – пищови. Далеч от такива (Хомет).

– Да ти призная, на мен в момента повече ми пука за Нисан. Направи бъбречната криза и не се знае болницата ли ще хване или билета (Мирон).

– Никаква болница, така ще му олекне от липсата на Литъл Блай, че като бебе на ръце ще го отнеса до самолета (Хомлет).

(Помещението зад Главно разпределително табло, отчетливо се чува боботенето на машината, влизат Енщайн, Хальо и Шишето).

– Разбира се, и тука – никой и нищо (констатира Хальо).

– Как нищо (отвръща Енщайн), след няколко минути или релетата ще блокират, или някой от нас ще припадне.

– Що, бе? (недоумява Хальо).

– И още питаш. Това Шише от три метра неутрализира миризмата на мазут в машината – вони на бъчва. Не човек, мечка стръвница може да усмърти (Енщайн.)

– Един тупаник ще ти фрасна по муцуната (налита Шишето) и ще те пратя при Литъл Блай.

– Кротко! (удържа го Хальо) Айде, разкарай се, претърсването свърши, не си търси белята.

(С пиянско олюляване Шишето излиза)

– Хальо, ти защо предотврати убийството? Не знаеш ли, че при смърт без труп нещата са много по-сложни, отколкото с материал за аутопсия? Да не си капитан сега. (Мрачно констатира Енщайн.)

(Мостикът, вратите на двете крила са отворени, Кралис гледа към хоризонта. Влиза Сънчо.)

– Господин капитан, докладвам ви, че вторият механик не е на борда.

– Кой и кога го е видял за последен път?

– Половината екипаж около 22,00 часа в моряшкия салет, а след това – никой.

– Сега е 6,30 часа. Без да чакам разпореждания от бреговия офис ще задействам стандартната процедура. Ще се върнем обратно по курса до мястото, където сме били в 22,00 часа. (Кралис лично се заема с руля и продължава разпорежданията.) Да се уведомят всички аварийно-спасителни центрове в района – Мадейра, Азорите, Лисабон, дори Лас Палмас. Лисабон да изпрати самолет за въздушно наблюдение. Да се уведомят за инцидента всички кораби в района. Палубна команда незабавно да започне внимателно наблюдение от бака, бордовете и кърмата. Във вахтения журнал да се запише тревога “Човек зад борда”.

– Разбрано, господин капитан. (Сънчо излиза, влиза Маркони с чаша кафе)

– Тъкмо щях да ти звъня (посреща го Кралис).

– Знам си урока, господин капитан, заповядайте. (Маркони поднася кафето.)

– Не, сега по-скоро бих запалил цигара. Трябва да запечаташ каютата на втория механик (незаповедно проронва Кралис). Кажи ми нещо за него – семейство, деца, рода?

– Мисля, че е разведен, но не съм сигурен, за личния му живот не зная повече. Говори се, че единственото му умение като механик било да прекарва цигарите на шефа зад гърба на митницата.

– Поне в момента е грехота да се говори така (с укор забелязва Кралис). Не съм те познавал като циник.

– И в морето, и на брега днес не можеш да си реалист, без да си циник. Пък точно за втория механик няма да си вържа черна кърпа. От няколко филийки хляб оставяше трохи за цял самун, не знам как го постигаше. А сега на обед покривката ще остане чистичка (почти сияе Маркони).

– Аз също няма да обядвам, значи още 2–3 чинии по-малко – ликувай (иронизира го Кралис).

– Тогава ще ви донеса сандвич.

– Може, но ще нахраня рибите. При мъгла в Японско море миналия контракт блъснах траулер, който потъна за минути. Трима ранени спасихме, а двамата безследно изчезнали... (поклаща глава) Нямах никаква вина за инцидента, а японските власти бяха безукорно коректни. Ето че днес се чувствам два пъти виновен. При смърт на моряк от екипажа Петър Велики е уволнявал капината “по закону везения”. Не е виновен, но не му върви и толкоз. На Запад също са оценявали капитана преди всичко според качеството “щастие на море”. Нима вече нося нещастието със себе си? (Кралис сякаш очаква опровержение на откровението си.)

– Щастие на море – това не е напитка за несбъднати мъже. (Маркони излиза.)