Един китаец имал девет дъщери от две съпруги и в понапреднала възраст си взел за жена 15-годишно момиче. За венчило и надежди било доста късно, но когато той станал на 70 години, а жена му – на 18, им се родил син.

         Така извънбрачно се появил беднякът Конфуций – най-влиятелният китаец.

         Събитието се случва 551 г. преди Христа. Не само по старшинство би трябвало да се каже, че Богочовекът се е родил пет века и половина след Конфуций, но поради преоразмеряване на заслугите Западът датира по този начин. Което пък съвсем не пречи на Изтока да си служи със свой календар – доста различен.

          Все пак Конфуций леко изостава на старта. Само девет години по-рано от него на бял свят идва принц Сидхартха, по-известен като Буда. В дворец, разбира се, и не съвсем далечна земя – Индия. Двамата съвременници полагат основите на етични учения и дори не подозират, че след тях школите им ще се превърнат в религии, които ще моделират портрета на Изтока хилядолетия наред. Всеки от тях трасира по 8 пътечки, които извеждат на широк друм. При Конфуций етическите правила са подредени така:
чувство за вярност;
синовна пиета;
милосърдие, благосклонност, доброта, благотворителност;
любов;
коректност, уместност, благоприличие;
 чувство за справедливост;
чисто и честно;
 чувство на срам.

Простичко, нали? Но тази стълбичка се превръща в изключително важна съставка на хоросана, с който се изгражда монолитното и патерналистично общество. Учителят Конфуций не е единственият педагог – последователи, основатели на нови школи, външни влияния и вярвания допринасят съществено за здравината на постройката. Резултатът е уникален. От всички древни цивилизации китайската е единствената, достигнала до наши дни.

Бог и „душа” липсват не само в първата проповед на Просветления Буда, произнесена пред група аскети, но и в почти полувековното му проповедничество сред всички прослойки. Значи става дума за нещо различно от поукрепналия по тези земи индуизъм, в който „индивидуална душа” и „световна душа” са основни категории. Сведена до няколко думи, същността на будизма се заключава в съждението, че битието е въображаемо състояние, илюзия на сетивата. За да се избави от тегобите, в търсенето на нирвана, човекът трябва да следва 8 пътеки, можем да ги наречем и препоръки:

1.     добре да се вярва;

2.     добре да се желае;

3.     добре да се говори;

4.     добре да се държи;

5.     добре да се живее;

6.     добре да се работи;

7.     добре да се мисли;

8.     добре да се съзерцава.

Простичко, почти както при Конфуций, но посоката е различна. Век след век учението на Буда се е разтваряло и обогатявало с вярвания, най-вече от индуизма, постепенно простотата на първоначалната етична школа се е превръщала в невероятно усложнена религия, чиито следовници се нароили в безброй секти. Въпреки диаметрално противоположния разнобой основата, положена от Буда, си остава неизменна – сетивата долавят виртуалната картина – реалната действителност се нарича нирвана. С откровена симпатия ще спомена тантрическия будизъм, който избягва аскетичното отрицание на света. Нещо повече – той насърчава човека към обилно напояване на сетивата с наслаждения, като черешката на сладоледа е сексът. По времето, когато конницата на Александър Велики нахлува в днешна Северна Индия, Епикур все още е обикновен древногръцки тийнейджър и не е станал родоначалник на фриволно философско течение. При всички случаи общуването на половете ще е допринесло за обогатяването на източни и западни практики доста време преди с проблема да се заемат моряците. Понеже в момента сме на територията на Изтока, ще забележа, че тук влагата за земеделеца често е дефицитна, затова пък пороят от чувственост е несекващ мусон.

Тибетският будизъм достига обратния полюс. В търсенето на абсолютна нирвана някои негови свещеници биват зазиждани в пещери за 15–20  и повече години. Храна получават през малък процеп, без контакт с човек и светлина. Ден след ден мумифицират телата си и пренасят съзнанието си в космос от халюцинации. Абсурдна идея, необяснима почти колкото обучението на камикадзе.

Будизмът се е оказал по-подходящ като експортен продукт, навлязъл е в Китай, където си партнира с конфуцианството и даоизма, в Страната на изгряващото слънце влиянието му е равностойно с древната японска религия шинто, прилично е представен в Непал, Мянма, Тайван, Сингапур, Южна Корея. В държавните граници на съвременна Индия малцинства сред индуистите са мюсюлманите и християните, а изповядващите будизъм са малцинство в малцинствата. Самият индуизъм с неговата усложнена понятийност и малко тромава ритуалност си остава явление локално – жив компромис е, че се смята за световна религия, след като божествата му Вишну и Шива се харчат по-трудно от Буда. Иначе характерът на индуизма е приятен за околните: той ражда мистици, но не и фанатици – в неговото мироздание няма вечен рай, а временно пребиваване в отвъдното, нещо като чистилище и подготовка на душата за следващото раждане.

Религия като религия, бихме казали за юдаизма, ако не беше изповядван от евреите, за които няма как да се каже народ като народ. Породен в недрата на езическия политеизъм на древноеврейските родови общини, седем века преди Христа вече е  монотеистична религия. Преживели най-турбулентната история, евреите нито за миг не са преставали да вярват в богоизбраността на своя ген. Вярват и сега. Необичайното в тяхното вероизповедание е, че не може да се разпространява извън етноса. Щом не си евреин, не можеш да си поданик на бог Яхве. Обаче Старият завет, това уникално еврейско творение, е предназначено за всички и като преобладаваща част от Библията е най-масовото четиво на всички времена.

Преброени са около 2200 превода на Библията, като не липсват прелюбопитни епизоди. Когато през 1920 г. в САЩ узаконяват „сухия режим”, сенаторите забраняват и виното, което в Светото писание е повечко от водата. Заедно с Новия завет лозата се споменава над 140 пъти, а виното – на 96 места. Има и епизоди с концентрати. Да се заличат кръчмарските асоциации! По правило ефектът от подобни забрани е обратен. Тъй върви светът, и като прибавим регионите, в които на власт е водката, древната молитва се обърна: „Питието наше насъщно дай ни вместо хляб”. Познавачи твърдят, че колкото повече се превежда и преиздава Библията, толкова по-малко се чете. Възможно е подобни твърдения да са повлияни от напитки, алкохолни, разбира се. Историята е съхранила и детайли, които не могат да бъдат разказани като анекдот. За известен период през Средновековието Светата инквизиция поставя в списъка на забранените книги дори Книгата на книгите – Библията. Счита се, че това е една от причините за Реформацията.

Хетите са съвременници на древните юдеи, имат по-добри позиции в Стария свят, но слизат от сцената цели 8 века преди Христа. Те въвеждат бойната колесница като юмрук на армията. Съсипват Вавилон. В продължение на 150 години владеят Египет, който строи пирамиди, но не се досеща каква работа могат да вършат конят и колата – поробителите му показват нещо съвършено непознато. Хетският език е най-древният писмено засвидетелстван сред индоевропейското семейство. Заедно с езика си хетите са пометени от „морските народи”. Още в онези времена е забелязано, че корабоплаването дава по-висока норма на печалба от скотовъдството. Кон срещу кораб, дори да е туткава галера? Не върви. Нас обаче ни интересуват правилата на обществата.

Вавилонският цар Хамурапи управлява по свой собствен законник – един от най-древните текстове на Антична Месопотамия. Хетските закони са повлияни от него, в тях пък надничат авторите на Стария завет, писали творението си в продължение на повече от хилядолетие. Човекът, стресиран от безмилостните нрави на съвремието, едва ли ще повярва, че според Хетските закони честната дума има стойността на писмен документ и безспорно доказателство, а дори най-тежките престъпления, в това число и убийства, вместо със смъртна присъда могат да бъдат възмездени с по-леко наказание.

Обаче, ако мъж спипа жена си в изневяра, той може да я убие без страх от каквато и да било санкция. Във Вавилон на Хамурапи е по-строго: ако крадецът няма с какво да плати задигнатото, той трябва да бъде убит. При положение че крадецът остане неоткрит, на потърпевшия се полага обезщетение. И в древния бизнес, например при некоректна аренда – пак обезщетение. Веригата продължава брънка по брънка: „Ако човек открадне или вола, или овцата, или магарето, или прасето, или...” Не ви ли напомня, дори интонационно, познатата от Стария завет забрана да не пожелаваш къщата на ближния си, нивата, слугата, вола и магарето – нищо, което е на ближния ти, и на първо място – жена му. Ключовото изречение по моя преценка е следното: „Ако човек извади окото на свободен човек, трябва да извадят неговото око”. (Хамурапи) „Ако някой ослепи свободен човек или му избие зъб, то...” (следва либералната мекушавост на Хетските закони и пари срещу злодейството). Както е известно, лайтмотивът на Стария завет е: ”Око за око, зъб за зъб”. Око за две, и зъб за чене – това пък е неписаният закон, с който озлобеният и ожесточен съвременен свят отговори на призива от Светото евангелие, ако ни ударят по едната буза, да подложим и другата...

И така – в света се води несекваща битка между доброто и злото. Разбира се, такъв свят ще свърши в конвулсиите на апокалипсис, ще има задгробна отплата за земния живот. Мъртвите ще възкръснат и всички ще се явят пред последен съд, но далеч преди това ще дойде месия, роден от дева. Християнство, нали, кой няма да го познае? Да, но споменатите идеи са заети от зороастризма на персите – създаването му се приписва на митичния пророк Заратустра (Зороастър), който е около 7 века по-възрастен от Исус. Актуални ли са през третото хилядолетие?

Съвсем естествено е, че християнството залага на чудото, чието предназначение е да смае, омагьоса и превзема съзнанието на езичника в деморализираната Римска империя. В съвременен прочит би могло да се каже, че чудото не е в непорочното зачатие и възкресението, а в превръщането на любовта в основна житейска категория. И това е гласът на месия, прозвучал сред потресаваща безнравственост. Груба грешка е разпятието на пророка – хиляди последователи с невиждано себеотрицание ще отстояват примера и словото му. Рефлексът за самозащита работи дълги векове, в учението проникват езотерични интерпретации и гноза* – дотам, че в светилища и укрития на тайни общества лампите гаснат, когато приближи непосветен. А първоначалната цел е отдавна постигната: студенокръвното християнство излъчва жарка ненавист към античността и я прекатурва. Още полуезичник, новопокръстеният свети Августин Блажени е приемник и изразител преди всичко на омразата към Стария свят. Неговата проповед: „Без вяра няма знание, няма истина”, е свършила немалко работа в онова време. Сега обаче знанието е доста повечко от вярата, а деградацията е по-дълбока и от римската. С Бог или без Бог.

*Висше познание за тайнствата на религията. – Б. а.

         „И който обича жена или баща, или майка повече от Мене, не е достоен за Мене”. Познавачи твърдят, че християнството е чуждо на всякаква анонимност, т.е. то означава тотален персонализъм. Християнският поглед към човека е в уникалността на неговата природа и в свободната воля. Но освен Него се появиха Торквемада със „залите на истината”, изтръгвана чрез средновековни жестокости, и Савонарола с неговата клада на суетата, на която изгарят упадъчни дамски шапки, козметика, огледала, шахматни дъски, музикални инструменти и други предмети, които препречват пътя към Него. Доктрината внушава, че има само една истина, на нея трябва да се служи ревностно цял живот и това е единственият път към Него. Някои идеологии се опитаха да копират модела и за известно време в доста обширен регион бог беше Маркс, а негов пророк – Ленин. И пак само една истина с единствен път към нея, и само един праведен начин на живот, а пороци се нароиха безброй.

         Причините за противоборството вътре в християнството звучат почти безобидно. До схизмата от 1054 г. се стига поради лингвистично-институционални различия. Още в средата на шести век източните църкви отказват да приемат едноличната власт на папата. Постепенно става ясно, че гръцкият език дава израз на теологични тънкости, непреводими и недоловими на латински. Догмите – първоначално еднакви, започват да се делят на източни и западни. Така между римокатолицизма и православието дистанцията се увеличава в продължение на векове в условия на взаимна изолация и растящо недоверие. Разривът е неизбежен. И варварски некоректен.

         Ако употребим езика на политическата коректност, кръстоносни походи няма. Има въоръжено поклонничество. Поела към Светите места, първата вълна от въоръжените поклонници е посрещната от византийците като паплач – набожна, но бедна и просташка. Търканията и взаимните провокации между двете крила на християнството са довеждали нещата до насилствено затваряне на латинските църкви в Константинопол. На такъв фон първият кръстоносен поход протича в условия на обнадеждаващо сътрудничество и доверие между латини и византийци. При втория партньорството се разпада. По време на третия враждата е едва сдържана. Четвъртият довежда нещата до логичен завършек: християнска кръв се лее в плячкосания Константинопол. Пияни варвари с кръстен знак на гърдите лочат от свещените потири, газят икони и поставят на патриаршеския трон проститутка. Друговерците турци са нахлували във витлеемската църква на коне, но не са стигали до такива крайни форми на поругание. Впрочем, латинската окупация на Константинопол, продължила 57 години, е генерална репетиция за идването на Мехмед II и наследници. Дали християнският свят би могъл с обединени сили да спре нашественика пред Босфора? Какво ти обединение – православният патриарх предпочита султана пред папата, при това със съгласието и поддръжката на миряните.

         Нихилизмът се обяснява най-просто с фразата: „Ако Бог е мъртъв, всичко е позволено”. Всепозволеността е стародавно постижение, но Ницше (и не само той) поизбърза да обяви Неговата кончина. Войнстващият атеист Бакунин видя в религията „колективно умопомрачение” и нарече Църквата „небесна кръчма”, но е съзнавал безсилието си да погребе Бог. Булгаков еволюира от марксист до мистик с ясното съзнание, че трябва да се почистят „нелепостите на чистата религия”. И това се оказа невъзможно. Без нелепости религията би се превърнала в наука. Смятало се е за абсолютно сигурно, че Второто пришествие ще се случи не по-късно от 21.03.1844 г. Подобни твърдения и очаквания имаше и за 2000 г. и все някъде някоя секта обявява събитието за актуално с днешна дата. Не липсват и твърдения за сигурно присъствие на антихриста, което ще сложи ред, разбиран като край на света. За разлика от представата за Богочовека, антихристът е дяволочовек, т.е. „човек на греха и син на гибелта”. Самият антихрист смята и света, и най-финото Божие творение – човека – за свое притежание. Всъщност има ли значение? Дали Второ пришествие на Божия син с присъда за живи и мъртви, или пришествие на антихриста с апокалипсис и свършек? За разлика от Богочовека, антихристът не е възкръсвал, той просто не е умирал и, изглежда, е безсмъртен. И още една разлика – още по-съществена: Бог е трансцендентен, а антихристът – тактилно осезаем.

         Уморително.

През един ден на 1517 г. Мартин Лутер окачил в писмен вид на вратата на витенбергската църква своите аргументи за свободен личен избор в религията. Така безбарутно един човек обявява бунт, прераснал в Реформация и скъсване с Католическата църква. Нейно естествено продължение е появата на доста други идеи – вече извън рамките на Църквата. Католиците реагират с контрареформация и това противоборство тласка историята на Запада в друга посока.

През XV и XVI век Испания прогонва на вълни маври, евреи и протестанти. Така избягва Реформацията и религиозните войни, но изостава в редица области и по тази причина губи надмощието си в морето. Католическата църква проявява снизхождение към грешници, но наказва сурово еретици и светли умове. Католици и протестанти започват да четат и тълкуват общата Библия по различен начин. Според протестантското разбиране професията е призвание, дадено от Бога, а старателното й прилагане е ангажимент, дори обет пред Него. Светският живот, който включва и стопанската дейност, протича в състояние на религиозна ревност – модерният капитализъм е нейно отроче. В протестантската етика личният труд и просперитет чрез него е път към спасението на душата. Католици и православни смятат за също толкова етично дарението и наследяването – с волята Божия. Ревностният християнин – православен или католик – се изживява като временно командирован в битието, колкото да се подготви за отвъдно вечното. Вижте църковния календар с почетни дни на светци и мъченици – нито един празник в чест на благочестив и щастлив по земному човек. Колкото повече вяра в Бога, толкова повече свобода – надява се протестантът. Вярност на Десетте Божии заповеди, на конституцията, съпругата и семейството, благоприличието...

До Реформацията прочитът на Светото евангелие внушава стремеж към минимализъм. Продай си имота и раздай полученото на бедните, иначе се превръщаш в камила, която трябва да мине през иглени уши по пътя към отвъдния оазис. Малко, по-малко, още по-малко – колкото по-малко имаш, толкова повече Божия благодат ще получиш в отплата. Тръгнеш ли по обратния път: много, по-много, още по-много – ти вече не си християнин. Връщаш се в отречения античен свят, който високомерно вдига мярката по-високо, гледа по-далеч и е готов цял живот да се бори по-силно. Даже организира олимпийски игри и удостоява с лаври онези, които могат повече от другите. Мартин Лутер отвори пролука, през която мнозина видяха прикования Прометей като по-вдъхновяващ символ от разпнатия Христос. Е, протестантизмът също нарои секти,  които обогатиха „нелепостите на чистата религия”.

Най-хубавото на християнството е, че даде възможност на човека да се докосне до божественото тук, долу, в храма. Достатъчно е да се потопиш в създаденото от византийската химнография, съхранено и обогатено в руското църковно пеене. Не хорово – народно.

„Слава на Аллах, най-великия, изпълнен с благоволение и милост”.

Така звучи въведението в Корана. Свещените букви на Свещения език на Свещената книга. Преводът на арабския ръкопис все още се счита за светотатство, но надничаме и сричаме в опит да доловим същността на исляма. Нали хората, които го изповядват, са значителна част от екипажа. След уводните думи би трябвало да се подчертае ключовата дума. Ислям означава подчинение, покорност пред Аллах. Това – буквално. Иначе ислямът е най-младата и най-динамичната от религиите, които са в правото си да се наричат световни. Световните работи на младия ислям потръгват блестящо.

В годините на разцвет ислямска Кордова е цветущият град на Европа, Париж не може да се мери с него, да не говорим за Лондон. Християнските духовници се жалват, че миряните масово се отказват от ползването на латински и с лекота съвсем прилично говорят на арабски. Между впрочем кралица Исабел при опитите си да поддържа някаква хигиена е била принудена да навлича мокро бельо. В онези времена християнска Европа счита банята за упадъчен мавърски обичай – испанците за първи път виждат броеница в ръцете на араби, освен нея те заимстват още толерантността, както и обичая по време на Страстната седмица духовници и вярващи да се побратимяват. Много са причините, поради които роденият в пустинята ислям за около век превзема огромни пространства. Простота на учението, възможност за пряко обръщение към Аллах без посредничеството на духовно лице, липса на дискриминация поради расово, етническо и езиково различие, непоклатима вяра в единен и единствен Аллах, приобщаване на всички социални слоеве при завидно вътрешно сцепление. Уммата – един от основните термини в исляма, е израз на единството в универсалната общност на всички мюсюлмани. Прибавяме блестящите учени, философи и поети, които тласкат културните процеси в посока Изток – Запад. И много бързо ислямската инвазия се превръща в първия глобализационен проект, чиято цел е верска доминация.

Причините за неуспеха също са много, макар че е достатъчна само една, независеща от силата или слабостта на оръжието. Ислямът се самообявява за самодостатъчен, съвършен и вечен. Не забелязва, че всичко тече и светът се променя. От математиката, физиката, астрономията остават спомените, водеща наука, при това единствена, е теологията. Обособяват се четири богословски школи с трудни имена, непопулярни дори в ислямския свят. И всяка от тях по свой начин чете Корана. В него недвусмислено е подчертана толерантността и търпимостта към другите и другостта: „Ако Аллах бе пожелал, щеше да ви направи един народ, но той поиска да ви изпита чрез Закона, който ви даде, и чрез Пътя, който ви посочи. Щом е така, надпреварвайте се един друг да вършите добри дела”.

Наплашен от крайностите, Западът започна да говори, дори се размечта за „умерен ислям”, макар че никъде в мюсюлманска страна не е възможно да се чуе за „умерен християнин”. Умерен ислям няма. За него не е валидно познатото „кесаровото – кесарю, Божието – Богу”, след като представлява монолитно цяло от религия, право, политика и култура. И тъкмо такъв свят излъчва различия, които предизвикват учудване, но не всички се приемат с разбиране. В Иран всички религии са разрешени, с изключение на сектите. В Саудитска Арабия няма нито една християнска църква, нравите са сурови, а порнографията – строго забранена и преследвана. В раздел „порнография” попадат Давид на Микеланджело и Мона Лиза. В сравнение с Афганистан Саудитска Арабия изглежда либерална страна. Още преди идването на талибаните в едно училище бе изписана непонятна заплаха: „Смърт на всички, които знаят да четат и пишат”. Интересно защо авторът не е започнал да убива грамотността първо в себе си? Все пак възможното бе постигнато: телевизорите бяха иззети и унищожени. Разбира се, за алкохол и дума не може да става. Дори това да е безалкохолна бира или вино – подобният вкус провокира въображението, а това вече е риск от опиянение.

Движението на талибаните тръгна не от безпросветни планински села в Афганистан, а от бежанските лагери на пакистанска територия. Талибаните зарязаха учението и се заклеха да въведат ред в родната си страна. И стъпиха на бойното поле като сурово мъжко братство, готово да даде оръжие в ръцете на абсолютно всеки, без никакви ограничения, стига да се закълне във вярност към тяхната версия на исляма. Може да им се признае, че ликвидираха вътрешната анархия, но за ред е трудно да се говори. Обаче постигнаха нещо наистина съществено: научиха света да не вижда морето на традиционния ислям, а да се вторачва в островите от по-нови и крайни образувания. Така се стигна до доминация на нетрадиционния ислям.

Една от формите му е ахмахдисткото движение. Негови представители се провикнаха, че времето на пророк Мохамед е минало, дори споменават нещо за нов пратеник. Навън тези особняци не са особено известни, след като не излъчват сигнали за заплаха. Мюсюлманите пък не виждат в тях нищо ислямско. Вахабизмът обаче е предостатъчно популярен, пък и не е съвсем млад, има зад гърба си над 200 години. Първата му цел е „възвръщането към праведните предци”, а първият му враг е суфизмът – мистично-отшелническо течение в исляма. Днес целта в общи линии си остава същата, а враговете са повечко, и не само вътрешни. Вахабизмът е не само отрицание на западната култура и начин на живот, той изразява отвращението от тях и се изживява като възможно най-надеждната преграда срещу пагубни влияния отвън. От западните кучета може да се купува оръжие, но с тях се разговаря през зъби и зад прага. Все пак допустими са отчетливи нюанси: европейците са просто гяури, а американците – също, само че най-омразните. Крайният ислямизъм означава не само джихад, той е изразител на намерението „да се живее правилно”. В неговия свят няма безразборен секс, не се краде, не се псува, няма тютюн, алкохол, дрога и дискотечни вакханалии. Може да изглежда скучно, но разюздаността не е алтернатива. Ето все пак допирни точки с крайните крила на американския протестантизъм – фанатични радетели за чистота на нравите. Фундаментализмът не е ислямски патент. Проблемът е бълнуването за „световна ислямска революция”, много сходна с привижданата в идеологически унес и също толкова миражна „световна болшевишка революция”. Но не са малко и не са безопасни фанатиците, чиято цел е да избият до крак неверниците, да побият знамената на исляма навсякъде, за да миряса този свят в прегръдката на глобален Халифат.

Вътре в изповеданията не липсват трезви умове, които съзнават, че ислямът се е превърнал в конфесионално гето, и обсъждат възможности за излаз от него. Актуални са идеи за реформация на исляма. Не са актуални догадките дали Мухаммад Шахрур ще се превърне в мюсюлманския Мартин Лутер. Сириец по народност, инженер по образование, строител по професия, чиято книга е опит за съвременна интерпретация на Корана. Четивото е забранено в редица ислямски страни, другаде властите препятстват разпространението му, пробиват си път ксерокопия и нелегални препечатки. Страшно ли е да се признае: „...Ние, мюсюлманите, сме сковани от редица предразсъдъци, някои от които са напълно противоположни на реалното състояние на нещата... Ако ислямът е даден на всички хора за вечни времена, той не трябва да пренебрегва хода на историческото развитие и взаимодействието между поколенията. Ислямът трябва да действа така, сякаш Пророкът току-що... ни е съобщил за тази книга”. Разбира се, книгите „анти Шахрур” са твърде много, а статиите – неизброими, но гласове за трезвост, толерантност и диалог се чуват в Индонезия, Малайзия, Иран, Пакистан...

Още по времето, когато западното крило на ислямската инвазия владее почти цялата територия на днешна Испания, се появява литература, която насажда карикатурна представа за мюсюлманите. Пророкът им е рисуван като шарлатанин, а техният рай – като бардак. И това е процес, проточил се няколко столетия. Тогава също е имало хора със съзнание за глобалния характер на процесите. Хуан де Сеговия и сподвижници се опитват да организират световна християнско-мюсюлманска среща за опознаване и размяна на идеи. Навремето за подобна проява е било рано, дали сега не е късно?

Какво общо има дължината на брадата с исляма? – чуди се полеви командир от Афганистан, противник на талибаните, срещнал смъртта при атентат. Теченията и противоборствата в това изповедание заприличаха на диалекти: всеки говори своя, но не разбира другия. А уж езикът е един. Но никъде по света няма да срещнете мюсюлманин, загубил чувството си за морално превъзходство над другите. В неговите очи всички те са неверници, така и не разбрали, че пътят към Бога е само един. Ислямът.

Според една легенда, която може да се чуе в Банкок, веднага след като се родил, Буда направил няколко стъпки върху цветя. Обаче пътят, който го очаква, съвсем не прилича на дъхава морава. След като се отрича от произхода си и напуска двореца, за да потърси своята истина, той разбира, че вече има 48 философски школи, всяка от които намира собствената си истина между реализма, натурализма и мистицизма. Западен философ от века на Просвещението се мръщи срещу „пагубния за разума мистицизъм”. Буда се съсредоточава единствено върху въпроса за страданието, но в духовния климат на Древна Индия е просто естествено неговата школа да премине през съзерцанието и да се озове в преддверието на метафизиката. Да му завидиш на човека от Изтока за толкова много тайнства и свободата на избора. В джайнистката представа за севта има върховна реалност, но няма Бог – при все това никога не е схващана като атеизъм. Едно от по-младите и много симпатични направления – дзен-будизма, проповядва „мигновено просветление”. Ето брилянтно обобщение, заето от трапистки монах, тънък познавач на будизма:

„– Донеси ми ветрилото от рог на носорог – казал един дзен-учител на своя ученик.

– Съжалявам, учителю, то е счупено – отвърнал ученикът.

– Добре, тогава донеси ми носорога!”

Това е чист Изток.

За религиите, за богословските и философските школи са изписани томове и томове, кой знае зали световният флот може да ги побере в хамбарите. Като че ли за Бог и тайнствата около него се знае повече, а човекът си остава загадка. Фройд разсъждава какво е накарало праотеца да скъса с анимизма и се обърне към религията. „Главното постижение на религията в сравнение с анимизма е психичното обуздаване на страха от демоните. Но злият дух си е запазил място в системата на религията като остатък от доисторическата епоха”. Бог не опитоми човека, напротив, като морален примитив той не надрасна времето на демоните и тотемите – тази фетишизирана предметност. Паганизмът не само превърна дивака във варварин, но го изведе до подстъпите на цивилизацията, докато теизмът превърна човека в срам за еволюцията.

Никоя религия, никога досега не е служила на мира и толерантността, всяка от тях е записала в историята кошмарни страници. След издигането в ранг на държавна религия християнството далеч надминава мъчителите от периода на утвърждаването. Всъщност никой не се спира пред основната Божия заповед: ”Не убивай!”. Миг преди да обяви съдържанието на скрижалите Мойсей съзира езическия ритуал на племето си и изпада в ярост: „...и убийте всеки брата си и всеки другаря си, и всеки ближния си...” Падат хиляди хора, а в реката от кръв би могъл да плава Ноевият ковчег.

Не може да се отрече, че всички религии насърчават борбата за национална независимост, но оценките ги пише историята.

За 2000 години след Христа двадесетина империи са се продънили в нищото, но нито една религия не ги последва. Здрави и читави са. Изобщо религиите се оказаха по-качествени и далеч по-трайни от идеологиите. Духовните империи не се разпадат като политическите, християнството не е СССР, ислямът не е Високата порта. Макар че съществена разлика между клира и политиците няма: Католическата църква се посрами със Светата инквизиция, но векува, комунизмът пробва с ГУЛАГ, но пропадна.

Дядо Михаил, покойният архиепископ на Македонската православна църква, проповядваше: „Христос е вечен наш съвременник на всички генерации”. След смъртта си Буда е кремиран, но не е по-малко жив от възкръсналия си колега. С чудо или без чудо, и петимата големи са съвременница на XXI век. Буда и Конфуций се поздравяват вежливо, дори си гостуват по религиозни празници. Христос и Мохамед се гледат под вежди, времето минава, а недоверието между тях не намалява. Ще спомена, че в смесените корабни екипажи най-чести са спречкванията между християни и мюсюлмани. Умалено копие на света. Мойсей дърпа конците от Уолстрийт. Може народът му да е малък, но парите са много.

Според светите книги Мойсей общува с Бог 40 нощи в планината, преди да приеме проповедничеството. Христос броди 40 дни през пустинята и пости, а Мохамед цели 40 години живее праведния си живот, преди да бъде осенен от воля свише. Сиромахът Конфуций и роденият със синя кръв Буда продължават да вървят всеки по своите 8 пътя. Само един от петимата има претенции да бъде едноличен собственик на световния кораб, но и без това конфесионален джойнт венчър е малко вероятен.

При толкова много тайнства и пророци, защо човекът все още е далеч от идеята на Бога?

Основните ми занимания са свързани с навигация и механика, но след като се хванах да преплавам през вероизповеданията, нека да кажа как изглеждат нещата от открито море: Пораженията, нанесени на света от идеологиите, са ръчна граната в сравнение с бомбения килим, който му застлаха религиите.